За ДСБ : История І. КОРЕНИ: ДСБ е нова политическа партия, но тя е приемник на българската консервативна десница още от епохата на Националното възраждане. Демократите за силна България са наследници на онези, които поставиха демократичните устои на модерна България. Наследници на строителите на българския парламентаризъм, които първи посочиха изграждането на силна държавност като основен национален приоритет, за да бъде България интегрална част от европейската цивилизация. В следосвобожденските години българските консерватори стават мишена на популистките атаки на левите и либералните демагози. Въпреки това десницата дава на България плеяда от държавници, чиито имена и до днес са еталон за политическа мъдрост. След комунистическия преврат от 1944 г. и особено след окончателното налагане на комунистическия тоталитаризъм след 1948 г. тези хора са системно физически и психически унищожавани. Въпреки това те и техните деца успяват да съхранят християнските си добродетели и дълбоката си политическа нравственост, за да направят възможен българския преход към демокрация. ІІ. ДЕСНИЦАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПРЕХОД: Десницата на българския преход възниква в края на 80-те години на миналия век, с рухването на Берлинската стена и тоталитарния режим на българските комунисти. На 18 ноември 1989 г. хиляди граждани за пръв път излизат на протестен митинг в София, на който са формулирани основните искания на българските демократи – свобода на словото, демокрация, многопартийност, разделение на властите и защита на човешките права. На изборите за Велико народно събрание през 1990 г. демократичните сили претърпяват неочаквана загуба, която показва, че бившите комунисти все още са силни и не смятат да отстъпят властта доброволно. Великото народно събрание приема Конституция, която не гарантира бързо и ефективно демонтиране на комунистическата система. През пролетта и лятото на 1991 г. десният облик на антикомунистическата опозиция е рязко подсилен с разцепването на демократичните сили на три части. Най-радикалната сред тях – тази на 39-те депутати, отказали да подпишат Конституцията, на практика поставя фундамента на българската десница. За пръв път е артикулиран новият дневен ред – възстановяване на частната собственост, връщане на земите и имотите на техните собственици, приватизация и пазарна икономика, прозападна ориентация… След като спечелват парламентарните избори през есента на 1991 г., демократите съставят първото некомунистическо правителство на Филип Димитров, а начело на парламента застава Стефан Савов. Слабият премиер и атаките на партията на Ахмед Доган обаче водят до скорошното падане на кабинета. Все пак сред министрите му изпъкват някои имена, които през следващите години ще се превърнат в основни лидери на българската десница – Иван Костов, Йордан Соколов, Светослав Лучников… Политическата безпомощност на демократите и неумението им да отстояват ясни политически граници водят до тежка изборна загуба през зимата на 1994 г. След нея Филип Димитров се оттегля от лидерския пост и на негово място е избран Иван Костов. През следващите месеци той провежда енергични реформи в коалицията, които целят нейното идейно и организационно сплотяване и отварянето й към гражданското общество. Първото голямо постижение по този път е спечелването на президентските избори през есента на 1996 г. В началото на 1997 г. катастрофалното управление на социалистическата партия води до ескалация на общественото напрежение и до организиране на гражданско неподчинение. По естествен начин в политически представител на гражданското общество и в негов естествен лидер се превръщат Обединените демократичните сили. На 15 февруари 1997 г. Иван Костов постига изключително важна победа, превръщайки хаотичната коалиция от разнородни формации в единна партия. За да се подчертае приемствеността, тя запазва името на коалицията Съюз на демократичните сили. След поредните парламентарни избори през май 1997 г. коалицията на три десни формации – СДС, БЗНС и ДП поема властта. За министър-председател е избран Иван Костов, за председател на Народното събрание Йордан Соколов, а за председател на най-голямата парламентарна група, тази на СДС – Екатерина Михайлова. Правителството на Иван Костов извършва най-важните и непопулярни реформи в съвременната история на България – приватизация и структурна реформа, здравна реформа, финансова стабилизация (чрез налагане на системата на Валутния борд), административна реформа и т.н. Защитени са националните интереси в т.нар. “газова война” с Русия и особено по време на Косовската криза, когато България се оказва в епицентъра на реални бойни действия. В резултат на реформите и на активната и смела външна политика, в края на 1999 г. България получава покана за преговори за членство на страната в ЕС и са премахнати визите при пътувания на български граждани в страните от Съюза (2000 г.). Десният проект за България е възприет от всички. Превръщането на коалицията в партия гарантира успешен четиригодишен мандат, но залага и много проблеми – капсулиране към структурите на гражданското общество, клиентелизъм, апаратност. Възползването на част от партийния елит от процеса на приватизация допълнително влошава образа на управляващата партия. Към това се прибавят и острите атаки от страна на Президента, организираната престъпност и зависимите от бившата Държавна сигурност медии. Със смени в правителството Иван Костов прави опит да преодолее проблема, но остава неразбран в редиците на партията, която вече убедително е подчинена от своя апарат. През лятото на 2001 г., след като успява да завърши пълния си мандат, правителството на Иван Костов отива на парламентарни избори. Те обаче са спечелени от новосъздадената партия на бившия български цар Симеон Сакскобургготски. Иван Костов поема отговорността за загубата и въпреки мощната гражданска подкрепа, която получава, се оттегля от активната политика. За председател на синята партия е избрана Екатерина Михайлова. Нейният опит обаче да реформира и отвори към обществото партията е бламиран от партийния апарат и в началото на 2002 г. тя не е преизбрана на председателското място. През следващите месеци СДС все по-видимо попада в зависимост от парите на олигархията, все по-отчетливо се откъсва от гражданското си начало и се приближава към либералния център. През есента на 2003 г., на общинските избори, партията събира безпрецедентно нисък резултат, а кандидатите й за кметове в повечето големи градове (София, Варна, Бургас, Стара Загора) въобще не достигат до балотаж. Партийният председател Надежда Михайлова обаче отказва да признае поражението и не се оттегля от поста, който заема, апаратно подготвяйки своето преизбиране. Това довежда до разцепление в партията и искане на оставката на председателя от 29 от народните представители от парламентарната група на ОДС: Асен Агов, Благой Димитров, Васил Маринчев, д-р Васил Паница, Веселин Черкезов, Владислав Костов, Георги Панев, Георги Хубенов, Димитър Абаджиев, д-р Димитър Игнатов, проф. Димитър Камбуров, Евгени Чачев, Евдокия Манева, Екатерина Михайлова, Елиана Масева, Иван Иванов, Иван Костов, Иво Цанев, Йордан Соколов, Кина Андреева, Марио Тагарински, Мария Стоянова, Муравей Радев, Панайот Ляков, Петър Жотев, Росица Тоткова, Стефан Мазнев, д-р Стойчо Кацаров и д-р Теодора Константинова. Останалите в малцинство, лоялни на синия апарат депутати се принуждават да напуснат парламентарната група, която избира за свой нов председател Екатерина Михайлова. ІІІ. ГРАЖДАНСКАТА ИНИЦИАТИВА: Парламентарните избори от 2001 г. оставят гражданското общество в България без ефективно представителство в парламента. Кризата в десницата, както и изпадането на почти всички политически партии в зависимост от олигархията на бившата Държавна сигурност, оставят българския десен избирател без партия, за която да гласува. След първоначалния шок различни малки общности започват да дискутират тези проблеми и достигат до идеята за гражданска инициатива в търсене на политическото представителство. Първата такава група е изградена от участниците в дискусионният форум на интернет-изданието “Mediapool”. След като в продължение на месеци те се включват в on-line дискусиите на форума, започват да организират и публични срещи, на които дебатират кризата на политическото представителство. През лятото на 2003 г. те учредяват гражданско сдружение “Диалог”, с което официално стартира изграждането на гражданска алтернатива на политическото статукво. Още през пролетта на 2003 г. започва да излиза седмичният вестник “Седем”. На неговите страници популярни със своята дясна ориентация публицисти като Явор Дачков, Иво Беров, д-р Николай Михайлов, Светослав Малинов и др. също поддържат темата за кризата на представителството и остро критикуват СДС за безличното му политическо присъствие. Около вестника бързо се изгражда кръг от съмишленици, които все по-категорично артикулират тезата за изчерпания дневен ред на прехода и за необходимостта от изграждане на нова политическа формация, която да предложи и нова кауза отвъд вече постигнатите национални приоритети. В края на януари 2004 г. на среща, организирана от сдружение “Диалог”, в София, събралите се граждани призовават бившия премиер Иван Костов и групата на 29-те депутати около него да отговорят на обществените очаквания и да се включат в изграждането на нова дясна партия. През следващата седмица Иван Костов и групата на 29-те последователно посещават дискусии, организирани от сдружение “Диалог” с гражданството в Пловдив, Русе, Варна и отново София, на които се разисква възможността за създаване на нова партия. Срещите се радват на огромен интерес, а в препълнените зали се възпроизвежда атмосферата на митингите от първите години на прехода. В хода на разговорите се достига до консенсус, че има необходимост от ново политическо представителство, подчинено на нови принципи, при които приоритет се отдава на гражданското начало и хоризонталната структура. На 28 февруари 2004 г., в препълнената аула “Максима” на УАСГ в София, Иван Костов изчита Възвание, според което реформите са достигнали своите предначертани политически хоризонти и първата българска десница е завършила своята мисия. Възванието формулира новия проект и кауза на новата българската десница отвъд края на политическия преход – за силна България в обединена Европа. На събранието е избран и национален Инициативен форум, който да подготви организационното изграждане на новата партия. В него взимат участие членове на сдружение “Диалог”, народни представители от групата на 29-те, автори на вестник “Седем” и известни имена, свързани със защитата на “Синята идея” през годините: Александрина Пендачанска, Александър Караминков, Боян Йоцов, д-р Васил Паница, Васко Василев, Веселин Методиев – заместник министър-председател в правителството на Иван Костов, Владислав Тодоров, Владимир Юруков, проф. Георги Фотев, Гроздан Караджов, Евдокия Манева, Екатерина Михайлова, Елиана Масева, Иван Костов, Йосиф Сърчаджиев, Калин Янакиев, Любомир Гогишков, Нено Димов, д-р Николай Михайлов, Светослав Малинов, Стефан Попов, д-р Стойчо Кацаров, д-р Теодора Константинова, д-р Петър Москов и проф. Цочо Бояджиев. През последвалите месеци Инициативният форум провежда инициативни срещи и събрания в 160 общини на България, в които живеят 80% от българските граждани. Във всяка от тях е сформиран Инициативен съвет, в който се включват граждански активни интелектуалци, общественици и предприемачи. Резултатите надхвърлят и най-оптимистичните очаквания и убедително показват, че инициативата е подета и се осъществява в цялата страна. За първи път в историята на България се създава политическо представителство по волята на значима част от активното гражданско общество, а не според желанието на шепа хора. На 24 май Драговитийският епископ Йоан, игумен на Рилския манастир, за пръв път публично изговаря името на новата партия – Демократи за силна България. Самият той го научава минути преди да го оповести, след като Иван Костов влиза зад олтара и му го съобщава. В своето приветствие епископ Йоан отбелязва, че е възхитен от решението името да се освети в светата обител и предполага, че самият св. Иван Рилски е спомогнал за това решение. За символ на партията е определено изображението на пламтящ факел, издигнат от дясна ръка на тъмносин фон, нарисувано от художника Паро Фереджанов, а за химн – песента “Моят ден” по музика на Стоян Михалев и Виктор Стоянов и текст на Христина Апостолова и Росен Димитров. На 30 май 2004 г. в зала “България” в София, 1365 души от цялата страна, сред които членовете на Инициативния форум, 27 от 29-те народни представители, общински съветници и кметове, присъединили се към инициативата, учредяват новата политическа партия Демократи за силна България. ІV. ПЪРВИ СТЪПКИ: Учредителното събрание приема Декларация, Програмни насоки, Устав на партията. В приетите Политически позиции ДСБ заявяват, че се чувстват наследници и приемници на управлението на правителството на Иван Костов; че остават в опозиция на управлението на НДСВ и ДПС, което е опасно и вредно за България; че виждат в БСП своя основен политически противник; че архивите на бившата Държавна сигурност трябва да се отворят и да станат публично достояние; че няма специален български етнически модел с гарант партията на Ахмед Доган. За председател на Демократи за силна България е избран Иван Костов. Заместник-председатели на партията стават Екатерина Михайлова и Веселин Методиев, а членове на Националното ръководство – Антонела Понева, Владимир Юруков, д-р Васил Паница, Елиана Масева, Константин Димитров, Нено Димов, д-р Николай Михайлов, Светослав Малинов и д-р Стойчо Кацаров. За председател на Вътрешнопартийния арбитраж е избран Йордан Соколов, за негов заместник – Лиляна Пиперкова, а за членове на Арбитража: Атанас Атанасов, Васил Танков, Васко Василев, Жулиета Калчева и Иван Куртев. За вътрешнопартиен защитник (омбудсман) е избран Георги Милков. До края на 2004 г. ДСБ приема над 12 000 члена и регистрира над 5 500 симпатизанта в повече от 180 общини на България. На 18 февруари 2005 г. с решение на Министерския съвет държавата отдава под наем на ДСБ офис на бул. “Витоша” №18, с което партията се сдобива с официална централа. На 5 и 6 март 2005 г. е проведено Първото национално събрание на ДСБ, което приема Предизборната програма “За силна България в обединена Европа” и взема решение партията да се яви самостоятелно и под своето име на изборите като отвори кандидат-депутатските си листи към структурите на гражданското общество. Като цел за предстоящите избори Събранието си поставя ДСБ да стане най-голямата дясна политическа сила в следващия парламент и да има достатъчно голяма парламентарна група, която да позволи да се реализира дясно или десно-центристко управление на България. На 24 март парламентарният съюз ОДС официално е прекръстен на Демократи за силна България, след като лидери на други формации обявяват, че ще се явят под името ОДС на изборите. По този повод Иван Костов коментира, че наименованието на една славна коалиция е откраднато, за да се скрият зад него нейните вулгарни критици. На 14 май 2005 г. Иван Костов символично подписва с избирателите Договор за силна България, в който излага ангажиментите, към които ДСБ ще се придържа след изборите. Съвсем конкретно са вписани задълженията в управлението или в опозиция ДСБ да ревизира концесионните договори, сключени от правителството и стоварили ненужни финансови тежести върху българските данъкоплатци за едно поколение напред, да потърси отговорност за вредите, причинени чрез спекулации с външния дълг, да направи необходимото, за да върне на държавата незаконно придобитите от премиера-цар имоти, да се премахнат имунитетите на депутати и магистрати, да се завършат реформите в различни сфери на държавното управление. Официалната предизборна кампания на ДСБ е открита на 24 май с Молебен за силна България, отслужен в Рилския манастир от епископ Йоан. Партията организира динамична, интересна и позитивна кампания, в хода на която на практика удвоява прогнозния си резултат в социологическите проучвания. При регистрацията на кандидат-депутатските си листи ДСБ става една от двете партии (другата е НДСВ), които в срок проверяват кандидатите си за принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност и регистрира листи, в които със сигурност няма личности, обвързани с комунистическия репресивен апарат. На 18 юни 2005 г. ДСБ организира голям митинг на историческия за българската демокрация площад “Св. Александър Невски”. В митинга се включват над 25 000 души и той става най-голямата политическа демонстрация след протестите от зимата на 1997 г. Препълненият площад дава основание на Иван Костов да заключи: “Имаше спор – кой представлява десницата в България. Днес, тук, вие доказахте, че Демократи за силна България са истинската десница и единственият противник на БСП!” На 25 юни 2005 г. Демократи за силна България за пръв път участват в парламентарни избори. За партията своя вот дават 234 788 български граждани или 6,44% от гласувалите. Най-добре партията се представя на изборите в големите градове на страната и най-вече в София, където печели 15,84% от гласовете или 87 098 действителни гласове. С това поставените цели са постигнати само частично. Със спечелените 17 мандата ДСБ действително става най-голямата дясна партия в парламента (следвана от СДС с 13 мандата, БЗНС-НС с 5, ВМРО-БНД с 5, ДП с 3, ССД с 3 и т.н.), но парламентарното й представителство не е достатъчно, за да се реализира дясно или дясноцентристко управление. V. ПАРТИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО: В новата парламентарна група на ДСБ влизат 17 депутати – Антонела Понева, Асен Агов, Атанас Атанасов, д-р Васил Паница, Веселин Методиев, Димитър Абаджиев, проф. Димитър Камбуров, Евгени Чачев, Евдокия Манева, Екатерина Михайлова, Елиана Масева, Иван Иванов, Иван Костов, Константин Димитров, Нено Димов, д-р Николай Михайлов и Светослав Малинов. За председател на групата е избран Иван Костов, за негови заместници Веселин Методиев, Екатерина Михайлова и Димитър Абаджиев, а за секретар – Светослав Малинов. Екатерина Михайлова е избрана и за заместник председател на Народното събрание. Първата основна задача пред новия парламент е да избере правителство. Следвайки предизборните си ангажименти, ДСБ се обявяват против кабинет с участието на БСП и играят ключова роля при бламирането на първия мандат за съставяне на правителство, даден на председателя на БСП Сергей Станишев. Когато втората по големина парламентарна група получава мандат за съставяне на правителство, ДСБ дават единствената реалистична формула за съставяне на дясноцентристки кабинет – програмен и експертен, без участие на политически фигури в него. НДСВ обаче се отказва от мандата и дава ясно да се разбере, че предпочита да участва в лявоцентристки кабинет, изневерявайки на предизборните си обещания. Когато ДПС получава третия мандат, подарява го на Сергей Станишев и се създава т.нар. тройна коалиция – на бившите комунисти, Ахмед Доган и Симеон Сакскобургготски, на ДСБ не остава нищо друго, освен следвайки ангажиментите в Договора за силна България, да остане в опозиция. Същевременно партията се подготвя за предстоящите частични кметски избори в София. След добрите резултати на парламентарния вот в столицата, повечето десни формации признават моралното право на ДСБ да издигнат кандидат-кмет, който да бъде подкрепен от цялата десница. В търсене на консенсусна фигура ДСБ се спират на Светослав Гаврийски, който не е обвързан с конкретна политическа формация и чийто професионализъм и почтеност не се поставя под съмнение от никого. Клиентелни интереси обаче карат останалите десни партии да издигнат друга кандидатура – обвързан с корупционния модел на управление на софийската община заместник-кмет. Единствената парламентарно представена дясна сила, която подкрепя кандидата на ДСБ, остава Демократическата партия. На 25 септември 2005 г. ДСБ провежда второто си Национално събрание. В политическите позиции, приети от събранието, се отчита, че ДСБ са изпълнили частично поставените си цели и се декларира готовността на партията да приеме предизвикателството за преодоляване на кризата на българската десница като предстоящите частични избори, на президентските или на редовните местни избори постигне изборна победа за българските демократи. Приети са и решения за организационното развитие на партията. На второто Национално събрание за пръв път публично е огласена и поканата за членство, която Европейската народна партия отправя към ДСБ. Седмица преди изборите социологическите проучвания единодушно показват, че Светослав Гаврийски е най-силният кандидат не само в дясното пространство, но и в сравнение с кандидата на центъра. Редица авторитети в дясното призовават партийните си лидери да оттеглят своя кандидат и да подкрепят Гаврийски, за да може десен кандидат да достигне до балотажа на изборите. За съжаление, това не се случва. На изборите на 29 октомври 2005 г. Светослав Гаврийски постига изключително добър резултат от 16,76%, който обаче не е достатъчен за класиране за балотажа. Алтернативният десен кандидат получава по-малко от една трета от гласовете на Гаврийски, което за втори пореден път в рамките на няколко месеца показва лидерската позиция на ДСБ вдясно. Кандидатът на НДСВ също остава след кандидатурата на ДСБ, което показва общественото неодобрение към тройната коалиция. На частичните избори в няколко други общини на България кандидатите на ДСБ се представят значително по-зле. На заседание в Истанбул (30 ноември – 1 декември 2005 г.) работната група по разширяването на Европейската народна партия отправя препоръка към Политическото бюро, Демократи за силна България да получат статут на асоцииран член в европейската десница. Препоръката е отправена въпреки пречките, които се опитва да създаде ръководството на СДС. На 11 февруари 2006 г. заместник-председателят на ДСБ в община Криводол Красимир Гешев е избран с 266 гласа за кмет на с. Галатин, Врачанско още на първия тур на произведените частични местни избори. Това на практика е първата изборна победа на ДСБ. На 30 март 2006 г. на XXX конгрес на ЕНП в Рим с пълно единодушие Демократи за силна България са приети за асоцииран член на партията. Статут на асоцииран член в ЕНП имат партиите от държавите, които все още не са членове на ЕС. Въпреки, че са в опозиция ДСБ полагат усилия за реализация на ангажиментите поети в Договора за силна България. Под натиска на Парламентарната група на партията Народното събрание започва разследване на придобитите от Симеон Сакскобургготски имоти, приема се закон за отваряне на досиетата, частично са премахнати имунитетите на депутати и магистрати и т.н., и т.н. ДСБ превръщат в приоритет на партията две ключови за националната сигурност и външната политика на България теми – проблема с енергийната зависимост от Русия; и проблема с евентуалното пълноправно членство на Турция в ЕС. Въпреки, че тезите на партията срещат остра съпротива ДСБ ги защитават не само в българския политически дебат, а и в структурите на ЕНП. С пълноправното членство на България в ЕС от 1 януари 2007 г. и ДСБ стават пълноправен член на ЕНП. Народният представител и член на НР Константин Димитров става първият, излъчен от ДСБ, член на Европейския парламент. VІ. ПРЕЗИДЕНТСКИ НЕВОЛИ: След частичните кметски избори в София, се налага тезата, че самостоятелна кандидатура не би могла да се справи и на европейските избори. Сред структурите и симпатизантите на ДСБ за пръв път от създаването на партията се създават настроения за търсене на дясна коалиция. Това принуждава Иван Костов публично да заяви, че битката за лидерство вдясно не е завършила с убедителна победа за никого и за президентските избори десните партии трябва да се явят с обща кандидатура. Това поставя началото на най-трудната година в историята на ДСБ. На 31 януари 2006 г. ДСБ изпраща покана до парламентарните групи на ОДС и БНС за започване на консултации за издигане на единна дясна кандидатура на предстоящите президентски избори. На консултациите се постига съгласие около два документа – Политически основания за единна кандидатура за президент и Профил на кандидата. Обсъдени са и кандидатурите за Инициативен комитет, който да поеме инициативата по номинацията и регистрацията на бъдещата кандидат-президентска двойка. ДСБ провежда работно заседание, в което участват всички председатели на общински и районни организации, регионални координатори, членовете на парламентарната група и на Националното ръководство на партията. Участниците в заседанието одобряват водените дотогава консултации и дават мандат на Националното ръководство да продължи преговорите. На 30 март 2006 г. в Рим по покана на ЕНП се провежда среща между лидерите на четирите български партии-членки на ЕНП (ДСБ, СДС, БЗНС-НС (ЗНС) и ДП). Те подписват договореност, с която заявяват твърдата си воля за издигане на обща кандидатура. През април 2006 г. ДСБ официално номинира Веселин Методиев и настоява за гаранции, че останалите номинации отговарят на критериите за непринадлежност към бившата ДС и членство в БКП. В хода на преговорите председателят на СДС Петър Стоянов лансира и своята кандидатура. Позицията на ДСБ е, че е невъзможно лидерите на партиите да бъдат обединяващи фигури. ДСБ предлагат Стоянов да оттегли номинацията или да се яви на предварителни избори срещу Веселин Методиев. СДС отказва да участва в предварителни избори. Веселин Методиев остро атакува президента Първанов и го обвинява, че е бил доносник на бившата Държавна сигурност. Кандидатът за президент на ДСБ го призовава да признае или да опровергае слуховете, че именно той се крие зад личността на “агент Гоце”. След като отначало отказва да отговаря на въпроса, няколко дни по-късно Георги Първанов признава, че обвиненията на ДСБ са истина. Останалите десни партии обаче не подемат атаката и се дистанцират от нея. Иван Костов лансира като компромис между двете ярко оцветени партийни номинации, кандидатурата на председателя на Конституционния съд Неделчо Беронов. Това е първото предложение, което не среща съпротива в повечето партии. ДСБ-София внася молба до Общинската избирателна комисия, в която настоява да бъдат прекратени предсрочно пълномощията на столичния кмет Бойко Борисов, заради участието му (в нарушение на закона) в ръководните органи на две търговски дружества. С политическо решение ОИК отхвърля искането. ДСБ-София обжалва решението в съда. През юли 2006 г. за пръв път Иван Костов участва лично в консултациите за обща дясна кандидатура. Въпреки съпротивата им, той принуждава останалите партии (включително и СДС) официално да издигнат номинацията на Неделчо Беронов. На 17 август 2006 г. четирите партии-членки на ЕНП (ДСБ, СДС, ЗНС и ДП) окончателно застават зад кандидатурата на Беронов. Инициативен комитет от 52 души издига официално кандидатурата, а за кандидат-вицепрезидент е поканена Юлиана Николова – заместник-министър в правителството на Иван Костов. Петър Стоянов поставя ултиматум пред ДСБ да се оттегли искът за отстраняване на столичния кмет от поста му, заплашвайки че ако това не се случи, СДС ще преосмисли подкрепата си за Беронов. Председателският съвет на ДСБ-София разрешава на председателя на партията в София Атанас Атанасов да изтегли жалбата. Решението се приема с 21 на 8 гласа като тежък компромис в името на общата кандидатура. На 10 октомври 2006 г. ДСБ провежда своето ІІІ Национално събрание. На него партията подкрепя категорично кандидата за президент Неделчо Беронов и призовава всички партии от демократичния спектър да подкрепят общата дясна кандидатура в името на промяната на политическото статукво. В рамките на предизборната кампания ДСБ се натоварват с най-голямата отговорност по финансирането, организирането и провеждането на кампанията. Останалите партии постоянно атакуват кандидата, че е “личен кандидат на Костов”, а част от структурите им директно работят против успех на изборите. Председателят на СДС прекарва по-голямата част от кампанията в чужбина. Социологическите проучвания показват, че от десните партии единствено симпатизантите на ДСБ са мотивирани да участват в изборите. На 22 октомври 2006 г. кандидатът за президент на десницата понася тежко поражение на изборите. Той печели 9,75% от подадените гласове или 271 078 гласа, остава трети и не успява да достигне до балотажа. Сондажите в деня на вота показват, че това са гласове предимно на симпатизанти на ДСБ и че подкрепата на другите три десни партии е останала формална и не е довела до реален резултат. На пресконференцията след изборите Неделчо Беронов и Иван Костов поемат отговорността за загубата. Лидерът на ДСБ отказва да подаде оставка, с обяснението, че няма да участва във водевили. VІІ. НОВО НАЧАЛО: ДСБ анализира участието в изборите с всички председатели на общински и районни организации, регионални координатори, членовете на парламентарната група и на Националното ръководство. Партията поема отговорност за резултата и с изключение на депутата Димитър Абаджиев (който напуска ДСБ) застава зад своите лидери. Начертани са новите политически цели – изборите за депутати в Европейския парламент и местните избори през есента на 2007 г. В началото на 2007 г. ДСБ приема процедури за номинация на кандидатите за депутати. За разлика от всички останали политически сили, партията предвижда максимално демократичен механизъм за подреждане на листата, с шест съвместни регионални събрания на делегатски принцип във Варан, Плевен, Русе, Бургас, Пловдив и София. Издигнати са номинациите на 12 кандидата, на които предстои да застанат пред регионалните събрания.