История на СДС Съюзът на демократичните сили e наследник и продължител на най-ценните традиции на българските демократични политически партии след Освобождението. За рожденна дата на СДС се приема датата 7 декември 1989 г., когато антикомунистическата опозиция в България се обединява, за да се противопостави по-успешно на тоталитарната комунистическа система. Учредители на СДС стават независимия профсъюз „Подкрепа", гражданските сдружения „Екогласност", Независимото дружество за защита на човешките права, Клубовете в подкрепа на гласността и преустройството, Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Независимото студентско дружество, Движение „Гражданска инициатива", както и възстановените партии БРСДП/о/ и БЗНС „Никола Петков". Съюзът се изгражда като коалиция, с равни права на всички участници. Непосредствено след учредяването му към него се присъединяват възстановените стари партии Радикалдемократическата партия в България и Демократическата партия, както и новосъздадените Зелена партия, Обединен демократичен център и Нова социалдемократическа партия. Сред личностите, които инициират и реализират това обединение личат имената на известни български интелектуалци, репресирани от комунистическия режим стари дейци на забранените по време на комунизма политически партии, както и много млади хора. Събира ги идеята за създаване на мощно антикомунистическо движение, което да покрие цялото политическо пространство и отстрани чрез избори комунистическата партия от власт. Ползвайки опита на антикомунистическите движения и партии в Източна Европа СДС си поставя за цел да извърши демократични реформи в страната и ориентира България към членство в Европейския съюз и НАТО. В този период няма друга политическа сила, която да декларира и преследва тези цели. Пръв председател на Националния координационен съвет на СДС е д-р Желю Желев - бъдещ пръв президент на България. Чрез силна опозиционна кампания и ползвайки примера на полския профсъюз „Солидарност", СДС успява да принуди управляващата БКП да започне процеса на демонтаж на тоталитарната система. Това става на Националната кръгла маса в периода януари-март 1990 г. Приети са споразумения за гарантиране на мирен преход към демокрация и реформиране на политическата система. Това е първата политическа победа на СДС в условията на тоталитарната система. На проведените на 10 юни 1990 г. избори за Велико народно събрание СДС печели 144 мандата срещу 211 на управляващата комунистическа партия и остава в опозиция. Като опозиция СДС успява да разшири своето влияние. Председателят на НКС на СДС д-р Ж.Желев е избран от парламента за президент на България. За кратко председател на НКС на СДС става д-р Петър Берон, а след него Филип Димитров - бъдещ министър-председател на България. С цел да ускори промените в страната през пролетта на 1991 г. СДС подкрепя участието на свои експерти в правителството на Димитър Попов, въпреки, че това правителство е доминирано от комунистическата партия. Този политически ход не се приема еднозначно от членовете и симпатизантите на СДС, които настояват за по-радикални и твърди антикомунистически действия и са против каквито и да било форми на колаборационизъм с БКП. На 15 май 1991 г. 39 народни представители от СДС бойкотират парламента като напускат неговите заседания и обявяват безсрочна гладна стачка с искане ВНС да се саморазпусне и да се проведат нови парламентарни избори. НКС на СДС подкрепя акцията на 39-та народни представители и ясно посочва основните трудности пред демократичния процес и реформите в страната, заложени в приетата от ВНС нова Конституция на България. Гореща подкрепа оказват на СДС студентите и университетски преподаватели в цяла България. Несъгласните с тази политическа линия на НКС на СДС политици и организации, напускат коалицията и формират временни политически образования - СДС -център и СДС - либерали. В тези организации влизат части от БСДП начело с лидера на партията д-р П.Дертлиев, Политически клуб „Екогласност", Зелената партия начело с лидера й Александър Каракачанов и Федерацията на клубовете за демокрация, където най-известна политическа фигура е Петко Симеонов. Тези организации постепенно започват да гравитират около Българската социалистическа партия и през следващите години под различни форми участват в нейни политически проекти. СДС запазва своето коалиционно единство и цялост и успява да предизвика провеждането на нови парламентарни избори. На 13 октомври 1991 г. СДС постига своя първи исторически успех, като получава най-много гласове на парламентарните избори за 36-то Народно събрание и 110 мандата. Така след близо 45 години тоталитарно управление БКП е свалена от власт. Председателят на НКС на СДС Филип Димитров е избран за министър-председател на страната и СДС формира своето първо правителство, в което влизат представители на всички партии и организации съставляващи коалицията. За председател на Народното събрание е избран лидерът на Демократическата партия Стефан Савов, а за председател на парламентарната група заместник-председателя на НКС на СДС Александър Йорданов / по-късно избран и за Председател на 36-то Народно събрание/. Първото правителство на СДС стартира най-важните политически и икономически реформи в страната - приети са законите за възстановяване на частната собственост, връщане на несправедливо заграбените от комунистическата партия и нейните дейци частни имоти на граждани, България става член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята външна политика към членство в НАТО и Европейския съюз. Успехите на правителството на СДС срещат силна съпротива от страна на комунистическата опозиция и свързаните с нея неразградени структури на бившата Държавна сигурност. През лятото на 1992 г. народните представители от третата политическа сила в Парламента ДПС оттеглят подкрепата си за правителството на Филип Димитров. Това води до подмяна на вота на избирателите и падане на кабинета. СДС отново преминава в опозиция. Макар и в опозиция, със своята парламентарна дейност и подкрепата на гражданското общество, СДС успява да съхрани основните завоевания на българската демокрация. Известни интелектуалци и популярни личности на СДС открито демонстрират срещу извършената подмяна на вота на избирателите. Кабинета на президентския съветник Любен Беров подкрепян от ДПС и БСП, макар и формално избран от Парламента, не се ползва с доверие в обществото. Най-ярък пример за протест е гладната стачка на поета Едвин Сугарев и оставката на вицепрезидента Блага Димитрова. Те настояват президента д-р Ж.Желев като инициатор за съставянето кабинета на Л.Беров, да подаде оставка. Народните представители от СДС бойкотират заседанията на Парламента. СДС остава в опозиция и след изборите за 37 Народно събрание, спечелени от БСП. За председател на Съюза е избран Иван Костов. Постепенно СДС се утвърждава като единствената спасителна алтернатива на катастрофалното за България правителство на Жан Виденов - председател на БСП. Дори и най-големите критици на СДС разбират, че единствения шанс на България да преодолее кризата и продължи по пътя на реформите и интерграцията в ЕС и НАТО, е ново управление на СДС. Същевремено в СДС се реализират важни структурни и организационни промени. През 1992 г. Съюзът променя своя Устав и се определя като национално движение за демокрация, чиято структура е договорно оформената коалиция. През 1995-1996 г. стремежът на новото ръководство и на председателя Иван Костов към по-голямо единство и обща политика, налага нови промени в Устава, които очертават бъдещето на СДС като дясно-центристка политическа партия. Тази реформа води до сериозни сътресения в коалицията, където на партиите основателки на СДС се отрежда позицията на „присъдружни организации". Трансформирането на СДС в партия не се приема еднозначно. То засилва централизираното ръководство на организацията, създава условия за еднолични решения, пренебрегва ролята на местните организации. Същевременно стеснява избирателната база на СДС, освобождава политическо пространство за други политически партии в дясно и центъра и превръща довчерашни коалиционни партньори в политически конкуренти. Опитвайки се да си върне политическото влияние и спечели изборите за 38 Народно събрание, СДС отново се връща към коалиционния принцип и инициира създаването на коалицията Обединени демократични сили, в която освен СДС влизат Демократическата партия и БЗНС „Народен съюз". Обединените демократични сили постигат своя пръв успех с избора на Петър Стоянов за президент на България. Те печелят и парламентарните избори за 38-то Народно събрание. СДС се завръща триумфално в управлението на страната. За министър -председател е избран председателя на СДС Иван Костов/. Председател на Парламента става Йордан Соколов. За кратък период правителството на СДС успява да стабилизира страната, да стартира процеса на реформи и членство на България в НАТО и ЕС. Правителството постига успехи във всички области - реформиране на икономиката, реституция, приватизация, социална система и здравеопазване, борба с организираната престъпност и мафията. Сред външно-политическите успехи на кабинета е осигуряването на членството на България в НАТО и започването на преговорите за членство на страната в ЕС. Силен положителен отзвук в страната има и отмяната на визите за пътуванията на българските граждани в страните членки на ЕС. Тези успехи се свързват с политиката на премиера Иван Костов, президента Петър Стоянов и външния министър Надежда Михайлова. Успешното управление на СДС в периода 1997-2001 г. се сблъсква с непреставащите опити за дестабилизация и конфронтация в страната. Масираната пропаганда срещу СДС и премиера Иван Костов разколебава част от българските избиратели, които на изборите през 2001 г. с вота си определят СДС да остане в опозиция. С претенции за активна политическа роля в дясно-центристкото пространство се появяват и нови политически партии. В периода след 2001 г. последователно за председатели на СДС са избрани Надежда Михалова и Петър Стоянов. Партията остава опозиция на управлението на НДСВ и ДПС при правителството на Симеон Сакскобурготски и при управлението на тройната коалиция БСП-ДПС-НДСВ. Тежък удар върху партията нанасят част от нейните ръководни дейци начело с бившия й председател Иван Костов / а тук са още и Йордан Соколов - председател на 38-то Народно събрание от СДС, Екатерина Михайлова - председател на ПГ на СДС в 38-то НС, Асен Агов и други/, които вземат решение да напуснат СДС и основат нова дясна партия. Малко преди това същото решение взема и Стефан Софиянски - кмет на град София, който напуска СДС и основава нова партия. Тези действия на популярни политици на СДС отслабват значително партията и имат негативен отзвук в общественото мнение. Същевременно те не водят до създаването на нови силни десни партии. Последиците от разцеплението се проявяват най-ярко на местните избори в София през 2006 г., когато за първи път от началото на демократичните промени СДС губи кметското място в столицата. Следва загубата и на президентските избори, където СДС не издига свой кандидат, но подкрепя предложения от новосъздадената партия ДСБ кандидат. Още по-тежка е загубата на първите избори за Европейски парламент на които СДС не успява да получи мандат. Като резултат на тези изборни неуспехи последователно председателите на СДС Надежда Михайлова и Петър Стоянов подават оставки. Проведената на 15 юли 2007 г. ХVІІ Национална конференция на СДС избира за председател Пламен Юруков и нов състав на Националния изпълнителен съвет. Делегатите на конференцията декларират подкрепа за една нова политика на единство, разбирателство и единодействие между дясно-центристките политически партии в България с цел успешно противопоставяне на управлението на лявоцентристката коалиция.